В покрайнините на българската столица София, в пазвата на планината Витоша, насред първия на Балканите природен парк, в сенките на огромни секвои, се е сгушила мъничката Боянска църква. Най-легендарният храм на България.Боянската църква „Св. Никола и св. Панталеймон“ е средновековна българска църква, датираща от Х в. сл. Хр. Един от малкото цялостно съхранени средновековни паметници, достигнали до наши дни. През 1979 г е включена в списъка на световното културно наследство под закрилата на ЮНЕСКО под № 42.

Боянската църква принадлежи към типа двуетажни църкви-гробници.В изграждането й биха могли да се разграничат три строителни етапа. Първата (източна) част на църквата е малка, едноапсидна кръстокуполна сграда с вградени подпори, които формират вписан кръст. Построена е в края на Х – началото на ХІ в. Втората част на църквата е пристроена в средата на ХІІІ в. с дарения от севастократор Калоян и съпругата му Десислава. Севастократор Калоян е феодалният владетел на Средец от XIII в, възприеман като един от най-видните меценати на предренесансова България. Долният етаж е бил определен за гробница на дарителите, а горният е бил техен семеен параклис. Последната част на паметника, издигната с дарения от местното население, се отнася към средата на ХІХ в. Но световната си слава Боянската църква дължи не на архитектурата , а на стенописите   от 1259г. – 89 сцени с над 240 образи, в които се използва нова свободна уникална техника на експресията – доказателство за това, че духът на Ранния Ренесанс вече е бил в разцвета си в България два века преди началото на италианския Ренесанс.

Когато анонимните майстори зографи през далечната 1259 г. завършили рисунките в семейния параклис на ктиторите, не са и предполагали, че след време светът ще коментира как са изпреварили с повече от век шедьоврите на италианския Ренесанс.Загадката за „Боянския майстор“, или кой е изработил изкусните стенописи на Храма, създадени през 1259г., останала неразрешена цяло хилядолетие. През Средновековието, когато активно се изграждат и изографисват църкви в България, каноните на Източното православие не позволяват името на зографа да бъде упоменато. Смятало се е, че не талантът, а Бог движи ръката му при създаването на образите от библейските сцени. При реставрация на храма през 2008 г. са разкрити надписи, които дават основание на изследователите да стигнат до заключението, че църквата е зографисана най-вероятно от трима зографи, придобили своето майсторство в ателиетата на Търновската живописна школа.

Стенописните изображения се отличават с изключителни художествени достойнства, съвършена техника на изпълнение, психологическа дълбочина, сложност и реализъм. При тях не се наблюдава онази сухота и аскетизъм, характерна за произведенията от този исторически период. В рисунъка на Боянския майстор има живот.Всеки човек или светец е изобразен със свое собствено излъчване и емоции,подчертани чрез израза на очите и жестове. Четирите изразителни портрета на цар Константин Асен Тих и царица Ирина,както и на севастократор Калоян и съпругата му Десислава, са едни от най-старите запазени портретни изображения на исторически лица. Изследователите са категорични ,че ктиторите Калоян и Десислава са рисувани от натура.Най-впечатляващ е начинът, по който са изрисувани лицата и очите.Характерни са меката разсеяна светлина без определен източник, невероятния психологизъм и реализъм на образите. Патрон на долния етаж на храма е св. Никола, известен като покровител на моряци, търговци и банкери. В притвора /втората част на църквата/ 18 сцени представят житието на св. Никола. В тях художникът включва елементи от бита на своите съвременници. За някои от изрисуваните чудеса на свети Никола се смята, че са единствени в света. Това е чудото на св. Никола с килимите, чудото, когато спасява от блудство три жени и чудото, когато спасява моряците от корабокрушение. Нестандартна е сцената на “Тайната вечеря”, в която са зографисани елементи от тогавашния български бит – бял месал на черни райета на скута на апостолите,а на масата присъстват чесън, лук и ряпа. Тези отличителни черти и всички надписи по стенописите от 1259 г., които са на средновековен български език,доказват по неоспорим начин, че автори на тези шедьоври са български зографи. Сътвореното от майсторската им ръка се определя като най-ценният български принос в средновековното изкуство.